Неизказана обич
Тревясал е дворът, мазилка се рони
от къщата -
сякаш от мъка сломена.
Висят на стената самотни икони,
по пода е плъзнала плесен зелена.
И няма ги стари, грижовни стопани
пак щерка да срещнат
и с радост прегърнат.
Ах, някакво чудо да може да стане,
да могат за малко поне да се върнат.
Да им прошепна най-нежните думи,
които така не успях
да им кажа...
Към гробище водят ме старите друми,
там обич неказана в плач да изкажа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Славка Любенова Всички права запазени
