Нежното докосване на пролетта

Пролетта 
тича боса през калта
в стъпките и - локвички вода.
Време си е - да събуди 
росната трева, 
катерички и мечета
и във всяка пещера
да се шмугне и завре 
нос в мъха. 
Козинката им разрошва
с нос нослетата докосва 
Погъделичкани потрепват
и поглеждат я с око
а коремчето простенва...
- Време е да се върви.
Пролет пукна. А, това си ти?
В локвите от стъпките в калта
се подават стъбълца
дъхави цветя
С длан дърветата погали
и събудени от нежността
сокове потичат 
в техните сърца
и по клоните разцъфва 
ведра радостта. 
Вятър духа ѝ в косата
и разнася аромата
на далече 
да покани
прелетни ята.
- Свърши зимата. Елате.
Стройте своите гнезда!
И събуди пеперуди, 
Те и кацнаха в дланта, 
Украсиха и косата, 
закръжиха над света.
Вакли агънца ядяха 
от ръка ѝ стрък трева
и сърничките завряха 
влажни муцунки в дланта.
Полетя над градовете
със бетонните сърца.
Там поне - да ги залее
с топлината на деня,
вятър да отвее смога,
облаци довя
с капки дъжд да се измие
и от въздуха праха
да падне във калта.
И сега е чист – кристално
влиза светлина
слънцето в косите свети
дъхави - на Пролетта.