Нека горчи!
Горчи ми по устните нощем вкусът на сълзите,
но те ми напомнят, че жива съм още
и пак,
със всяка пулсация казва сърцето
"обичам!".
Във капка дъждовна събира се целия свят
и пръсва се в мен...
като лек за отровните думи.
От жаравата клада се ражда,
от малка искра
и готова да пламне
и с огнени,
тежки куршуми
да прониже душата,
сърцето ми...
Как да я спра?
Но дори и да можех, не искам!
Докрай ще остана!
И на болката аз ще се смея със свирепи очи!
Но душа непокорна и парче по парче разпиляна,
пак не ще да живее сред злоба
и страх,
и лъжи!
За това, че заставам напук на омраза и болка
и не крия сълзи зад фалшива усмивка и грим,
се зазидах сама зад решетки...
и не знам още колко
тази жива надежда във мене не ще се сломи.
Но, дори да горя със лъчите на следното утро
и дори да текат от очите не сЪлзи, а кръв,
аз пак ще се боря със сила за своето утре
и пак ще обичам живота със същата стръв!
И нощем във мен да усещам вкуса на сълзите,
ще бъда безкрайно щастлива,
защото ще знам,
че има защо да се боря -
че още обичам
и няма безкрайната обич във мен да предам!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мартина Василева Всички права запазени
