НеКазание
Чуваш ли?
Никога няма да ти кажа
как затягах като псета на каишка
всеки пръст, от искане прокажен -
(затегнат до безкръвност; до недишане)
от искане
да потанцува по клавишите
на клепките ти - тънки и изящни,
очите абаносово-изписващи...
Разбираш ли?...
Не! Няма да ти кажа,
че ревността връхлита с черни лапи -
в пастта ù - двеста бели остриета
погледа ми, галещ тебе, дращят;
кървят в на устните ми върховете...
Недей да питаш! Няма да ти кажа,
колко тънки токчета износих -
краката си извайвайки продажно.
(Да съм високо. При звездите ти.)
А боса
стъпвах в невидени траектории,
от изплакани сияния в обков.
Нагризана от всяко своеволие...
Чуваш ли?
Не питай за любов!
Няма да ти кажа, че я сгъвам
с дрехите си в бащиния скрин...
Няма да ти кажа, че се спъвам
в страховете си!...
Нека да мълчим!
Това поне разбрахме, че владеем.
(а гръдта ми отчаяние издува...)
Тръгвам.
Като болест съм - на смени.
И ти ли тръгна?
... май наистина
не чуваш...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лора Димитрова Всички права запазени
