Неозаглавени Дни
И тъй, минават дните разпилени.
На прах станали са всички спомени!
И в завързаните моменти, когато е трудно.
Далече в полети над малките светове.
А късно ли е, или пак съм подранил?
Все още слънцето не е залязло.
И силата, която ме крепи... се разпростира -
в безкрайността. Извън човешките предели!
*
Не гоня нищо, щом намерих аз...
И няма мисъл, ни идеи!
В пустинята останал сам... живея!
Защо да пиша, като няма какво да възпея?
Натам съм тръгнал, все към неизвестността.
И чакам, но дъждът не спира.
И всичко се повтаря пак!
Редуват се ту дни самотни.
Ту нощ студена и в душата все е мрак.
И не избрах ли сам тогава тъй да скитам;
нещастен; гладен; зажаднял?
И всичко, което някога ми бе любимо, сега захвърлено лежи!
И всяка нощ е недоспана.
На тръгване аз нищо не взех.
И както винаги, препусках... и за раздяла с земята -
пропита с толкоз жестокост.
Ранен и толкова объркан аз стигнах, там, в далечността!
И само залезът ме пак посрещна, все тъй мълчалив и зъл.
Градът бе потопен в свойте мисли.
С толкова грижи бе пак омотан!
И всички улици познати, които някога въздишаха по мен!
... Аз чувствах хлад, усещах се ненужен за срещи,
разговори, смях.
И искаше ми се едно: "-Да те напусна -
и да се преселя на друг свят!"
И нека там аз да бъда цвете на пресен още гроб.
И тихо да цъфтя, унесен в друг, по-тих Живот!
А като призраци зловещи сградите потънали в мрак.
Последни думи. Пристъпих аз решително напред -
с усмивка пак!!
**
Все още ли изпитваш онзи глад през годините?
***
Живея близо до реката.
Мъдрост носи тя!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петко Петков Всички права запазени
