Неразбрана любов
Броди нейде из полето женската душа,
сякаш търси някой в нощта.
Стъпва плахо по земята,
иска да забрави самотата.
Душа, която някой е ранил,
сърце, което някой е убил.
Тя тича, бяга от съдбата,
крещи, проклина самотата.
Защо остави я да плаче,
да няма миг покой...
по земята тялом да се влачи,
душата да ридае с часове безброй...
И ето, запъхтяла, спряла край реката,
вгледала се в бурната вода,
помисли тя тогаз, горката,
как край да сложи на своята тъга.
Тя лудо някого обича
и щастието желае му сега,
затова с последни сили се затича
към тъмната бошуваща вода.
Сега седи момче красиво,
пред тази същата река.
Година май че се измина,
откакто случи се това.
Блестят сълзи в неговите очи
и нежен женски глас в главата му ечи.
Но вече беше късно да върне таз душа,
вече беше късно да върне любовта.
Животът му приключи в нощта,
да търси нейде нейната душа.
Там, из пустите поля,
кадето почна любовта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гери Всички права запазени
