Жестокост, бяс и ярост мъжка,
и злоба нечовешка: Викам!
И плач и болка бързо ме обгръщат,
щом името ù пак и пак изричам!

Без сила, здраве, ум, кураж...
разсипах се като мъниста,
тя... последен и единствен екипаж,
и женска прелест, и божествено златиста.

Преплувах хиляди морета,
отпратих хиляди жени...
за някой съм Ромео, за мен си Жулиета,
дъх от моя дъх си поеми!

Пребродих толкова държави
и търсех спомена за теб...
сега съм стар, а бяхме млади,
сега пред мен стои портрет!

Дори дъгата многоцветна
не може тез палитри да смени...
това си ти - и пламенна, и грешна,
това съм аз и моите мечти!

Очите ми... две празни чаши,
отпивани от толкова жени...
но най-красивата жена се плаши
мен самия да не нарани?

Мълчалив я погледнах тогава
и признах ù, от болка унесен:
Моя първа любов, тук сме двама,
нека дует сме в последната песен?

А пък тя изтрепери и каза:
Толкова време отмина,
и за всичкото време се мразя,
и за всяка нарочна причина!

Дъхът ù сякаш спря внезапно,
целуна го като една Химера...
загубен е атласът за обратно,
утре идва след отминалото вчера.