Нестинар
Събул си си обувките и газиш във жарта,
очите ти в иконата се взират.
Неистова е болката под твоите крака.
Народе мой, как само те разбирам.
Червени стъпалата са, червена е кръвта,
как искаш нещо синьо в теб да има?
Та ти, народе, имаш замръзнала мечта,
тя вече векове е нестопима.
От нестинарството светът е изумен
и аплодира твоите изяви,
а аз те мисля всеки Божи ден,
народе, как да се избавиш...
Словата лепнат вече от сълзи,
а син създадох, да ме наследява.
И аз съм нестинар. И мен гори.
И аз на чудо още се надявам.
Крещим поединично свойто НЕ,
жарта обаче погледите смуче.
Защо са ни изгарящи нозе,
щом зрителите на Живот ни учат?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
