Нестинар
Събул си си обувките и газиш във жарта,
очите ти в иконата се взират.
Неистова е болката под твоите крака.
Народе мой, как само те разбирам.
Червени стъпалата са, червена е кръвта,
как искаш нещо синьо в теб да има?
Та ти, народе, имаш замръзнала мечта,
тя вече векове е нестопима.
От нестинарството светът е изумен
и аплодира твоите изяви,
а аз те мисля всеки Божи ден,
народе, как да се избавиш...
Словата лепнат вече от сълзи,
а син създадох, да ме наследява.
И аз съм нестинар. И мен гори.
И аз на чудо още се надявам.
Крещим поединично свойто НЕ,
жарта обаче погледите смуче.
Защо са ни изгарящи нозе,
щом зрителите на Живот ни учат?
© Валентин Йорданов All rights reserved.
