Нима не знаеш колко те желая?
Нима си сляп за моите мечти?
Нима сърцето ти от камък е изваяно?
Моето все за теб наказано е да тупти...
Нима не виждаш как омаяна съм?
Нима не чувстваш тази обич?
Нима не знаеш как отчаяна съм?
Аз знам, интересува те, но хич...
Нима тез пътища обречени са?
Нима раздяла ще да е това?
Нима всички думи изречени са?
Пак ще боледува моята душа...
Нима за мене капка радост няма?
Нима вии мъжете не цените?
Нима таз моята съдба е глухоняма?
И все аз първи войн съм във войните...
Нима? Нима? Нима?
Все това ли ще се питам?
Стига вече, мила болка,
време ти е да отлиташ!
© Ивета Врескова Всички права запазени