Ноктюрно
Авлига прелита в дъждовния есенен ден.
Отворен прозорец – сърцето ми тихо я кани.
Но с лятно намигване облаци тръгват към мен
и нежната обич в позлата далеч ще остане.
В палитрата есенна рони се крехка тъга.
От двете страни на прозореца също е тихо.
А в стая от мрак на сърцето си чувам сега
туптежния сън, който моите мисли раниха.
Ще мога ли? Искам ли аз да избягам от тях?
Дори и с криле на авлига, не бих полетяла
от този сърдечен перваз, аз че вярна му бях.
Без него навярно душата ми би обедняла.
И бавно се стичат въпросите – чисти сълзи,
мъглата превзема очите и вятър ме брули.
Последният облак от летния спомен пълзи.
Сънят ми свободния зов на сърцето ми чу ли?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цветето Б. Всички права запазени
