Ноктюрно
Авлига прелита в дъждовния есенен ден.
Отворен прозорец – сърцето ми тихо я кани.
Но с лятно намигване облаци тръгват към мен
и нежната обич в позлата далеч ще остане.
В палитрата есенна рони се крехка тъга.
От двете страни на прозореца също е тихо.
А в стая от мрак на сърцето си чувам сега
туптежния сън, който моите мисли раниха.
Ще мога ли? Искам ли аз да избягам от тях?
Дори и с криле на авлига, не бих полетяла
от този сърдечен перваз, аз че вярна му бях.
Без него навярно душата ми би обедняла.
И бавно се стичат въпросите – чисти сълзи,
мъглата превзема очите и вятър ме брули.
Последният облак от летния спомен пълзи.
Сънят ми свободния зов на сърцето ми чу ли?
© Цветето Б. All rights reserved.
