Нощта се наваля...
Нощта се наваля,
заляла тънката луна.
Беззвучна плака тишина,
във скута ми стаена.
Нощта е птица без крила,
от календарът лист откъснат.
Невиждаща, прииждаща мъгла,
и вик подтискан и изригнат...
В поробеност се ражда самота,
когато тихо шепнат мислите,
когато стене зад воал нощта,
се навалява във очите.
Нощта се наваля...
изплака във горчивина сълзите.
А тихичко на прага ми запя,
на утрото усмивката с лъчите.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
