1.03.2014 г., 12:27

Носталгично №2

449 0 0

Душата ми вие от болка,
притиска ме тази среда.
Все смятам защо и доколко,
не мога да свикна с града!

Аз правя голямата крачка 
в далечния път към света,
макар че животът ме мачка,
аз искам да имам" следа"!

Изгубих си селските нощи 
със едрите селски звезди.
Не мога да свикна все още 
без дългите топли бразди!

Далече от татко и мама,
от моите детски мечти,
тук нямам опора и рамо,
събуждам се още в зори!

Не чувствам опора в земята,
тук тялото само е с мен,
за село ми страда душата,
частица отнеха от мен!

Надявам се, че ще привикна 
и място ще имам в града.
В науката трябва да свикна,
със нея ще правя следа!
 1951г. Първомай

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Христо Славов Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Ребро над сърцето

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Празната

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Стаи за... отдих

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...