Носталгично
В очите светулки умираха...
и се сгуших в дълбокия сняг,
откъдето безмълвно извираха
любопитства. И хукнах след тях
да открия онази - единствена,
дето в мене вечно кладе
огън искрящ, на пречистване
и ме гали с бели ръце.
Но ръцете изстинаха в клоните.
И проблясващи във ледове,
пренебрегнаха всички закони,
за да дават от всичко по две.
... И най-двойна сега да е мъката,
нелечима от срастване с мен,
без роднинства да тръгне към пъклото
светлината на всеки мой ден.
Да се питам защо са ми истини,
ако не мога с частици от тях
да си върна вълшебната приказност
на детинство със слънце от смях.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миглена Цветкова Всички права запазени
