Носталгично

4.01.2011 г., 22:06 ч.

Поезия

665 0 3

В очите светулки умираха...

и се сгуших в дълбокия сняг,

откъдето безмълвно извираха

любопитства. И хукнах след тях

да открия онази - единствена,

дето в мене вечно кладе

огън искрящ, на пречистване

и ме гали с бели ръце.

Но ръцете изстинаха в клоните.

И проблясващи във ледове,

пренебрегнаха всички закони,

за да дават от всичко по две.

... И най-двойна сега да е мъката,

нелечима от срастване с мен,

без роднинства да тръгне към пъклото

светлината на всеки мой ден.

Да се питам защо са ми истини,

ако не мога с частици от тях

да си върна вълшебната приказност

на детинство със слънце от смях.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

rozita-p (Росица)

2011-01-13T09:59:45+02:00

Хубаво и размислящо!
Поздравления и от мен
Barona38 (Ивайло Терзийски)

2011-01-12T16:42:50+02:00

Останало незабелязано по празниците това стихотворение, Меги, ни връща вълчебната приказност на думите, които опитомени, носят на крилете си опияняващата сила на чувството - високо и недостижимо...Поздравления, Мег. Успех и през 2011 г...Ив
voda (Елица Ангелова)

2011-01-06T23:04:14+02:00

Въпросът на финала предизвиква размисли и разнопосочни отговори...
Един от тях е, че Истината е предимно тъжна. И тя не може нищо да ни върне, а само да обясни ншщата...
Харесах, Миглена.
Поздрави!