Носталгично
В очите светулки умираха...
и се сгуших в дълбокия сняг,
откъдето безмълвно извираха
любопитства. И хукнах след тях
да открия онази - единствена,
дето в мене вечно кладе
огън искрящ, на пречистване
и ме гали с бели ръце.
Но ръцете изстинаха в клоните.
И проблясващи във ледове,
пренебрегнаха всички закони,
за да дават от всичко по две.
... И най-двойна сега да е мъката,
нелечима от срастване с мен,
без роднинства да тръгне към пъклото
светлината на всеки мой ден.
Да се питам защо са ми истини,
ако не мога с частици от тях
да си върна вълшебната приказност
на детинство със слънце от смях.
© Миглена Цветкова All rights reserved.
