Усмихвам се.
Това добре го мога.
Обичам да се смея по ирония.
Така ме виждаш.
В светлата ми роба
не ти прозира тъмната история,
която и не искаш да научиш.
И по-добре.
Че ще се случи
един от малкото ми страхове -
да може някой да ме разбере.
Да се опре до дъното ми,
някак си небрежно,
но непринудено и с много нежност.
И там да спре. И да изчака.
Тогава
зад усмивката, с която
така съм непринудена и грея,
да види ясно,
дето друг не смее -
една причина мъничка, но значеща.
Кое е нещото, което с липса ме владее,
но за което
не мога да заплача.
© Надежда Тошкова Всички права запазени