Някога... сега
Знам, че някога раздялата
със грозни пипала на октопод
във миг един ще ме обгърне цялата
и от помръкналия небосвод
наместо дъжд, отрова ще вали.
Знам, мечтите ми ще отеснеят
и кожата ми няма да побира
желанието пак да се засмея;
наместо вени, болка ще прозира.
Не съм готова тъй да ме боли!
Очите ти ще греят, но за друга,
ръцете ти ще топлят друг живот
и всеки ден ще ставам все по-луда,
и само наш'та песен ще е брод
към спомените - новото ми всичко!
Ала сега... Със всяко чувство свое
единствено на теб принадлежа!
Разсмивай ме, разплаквай ме; завои
прави, но пак се връщай у дома!
Защото твърде силно те обичам!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Донова Всички права запазени
