Някога в Пасифика

1.Утро:

Все тая безтегловност на Душата,

с която тя над утрото лети

и се разтваря тук, из необята,

над  Океана в тия ширини...

Звездите на нощта над мен залязват.

И тъжно си отиват... До една...

Денят ги крие в нежната си пазва...

Играе риба в сънната вода...

А въздухът сега на водорасли

упойващият носи аромат

и бавно над Света нощта угасва,

със  тайнственият си, тревожен Свят...

И само още Вятърът го няма

във тая утрин странно закъснял-

да мине като дъх и морска пяна

да смеси пак със разтопен метал.

Над Океана сенки не играят

и само Утринната светлина

с вълните се надбягва до Безкрая

и все така вълна подир вълна...

В играта те умора не познават

и гонят се до първите зари...

...Изгрява Слънцето... И тихо става:

замира и Стихията дори...

....А Красотата спряла мълчаливо

стаеното Величие следи...

... И лесно е човек във перспектива

Животът тук с Мечти да подмени ...

2. Вечер:

Смрачи се... Първите звезди

потръпнаха на синевата,

със Вятър в светлите коси

изгря  усмихната Луната...

И малки скачащи вълни

подгонени от светлините

подобно палави луни

се заиграха по водите...

Една от тях се залюля

и с аромат на водорасли,

и на безкрайност ме заля

във настроение прекрасно...

А Вятърът насам-натам,

мотаейки се по вълните

на стихналият Океан,

нощта посрещаше сърдито...

От светналите небеса

дойдоха постижимо лесни

очакваните чудеса:

и бивали, и неизвестни...

То бе сурова Красота:

-Луна,

-звезди,

-вълни,

-безбрежност,

-обожествена Самота,

-Стихия  обладана  с нежност...

.... Но заболя ме, че съм сам

тогава в тая лунна вечер

във светещият Океан

и плискаща край мене Вечност,

та  друга нощ си пожелах

с  носталгия към хоризонта...

... Мъчително бе, но успях

Живот забравен...

                       ... да си спомня!...

Коста Качев,

 Някога в Пасифика