Някога в Пасифика
Някога в Пасифика
1.Утро:
Все тая безтегловност на Душата,
с която тя над утрото лети
и се разтваря тук, из необята,
над Океана в тия ширини...
Звездите на нощта над мен залязват.
И тъжно си отиват... До една...
Денят ги крие в нежната си пазва...
Играе риба в сънната вода...
А въздухът сега на водорасли
упойващият носи аромат
и бавно над Света нощта угасва,
със тайнственият си, тревожен Свят...
И само още Вятърът го няма
във тая утрин странно закъснял-
да мине като дъх и морска пяна
да смеси пак със разтопен метал.
Над Океана сенки не играят
и само Утринната светлина
с вълните се надбягва до Безкрая
и все така вълна подир вълна...
В играта те умора не познават
и гонят се до първите зари...
...Изгрява Слънцето... И тихо става:
замира и Стихията дори...
....А Красотата спряла мълчаливо
стаеното Величие следи...
... И лесно е човек във перспектива
Животът тук с Мечти да подмени ...
2. Вечер:
Смрачи се... Първите звезди
потръпнаха на синевата,
със Вятър в светлите коси
изгря усмихната Луната...
И малки скачащи вълни
подгонени от светлините
подобно палави луни
се заиграха по водите...
Една от тях се залюля
и с аромат на водорасли,
и на безкрайност ме заля
във настроение прекрасно...
А Вятърът насам-натам,
мотаейки се по вълните
на стихналият Океан,
нощта посрещаше сърдито...
От светналите небеса
дойдоха постижимо лесни
очакваните чудеса:
и бивали, и неизвестни...
То бе сурова Красота:
-Луна,
-звезди,
-вълни,
-безбрежност,
-обожествена Самота,
-Стихия обладана с нежност...
.... Но заболя ме, че съм сам
тогава в тая лунна вечер
във светещият Океан
и плискаща край мене Вечност,
та друга нощ си пожелах
с носталгия към хоризонта...
... Мъчително бе, но успях
Живот забравен...
... да си спомня!...
Коста Качев,
Някога в Пасифика
© Коста Качев All rights reserved.
