Няма те, няма ме...
Няма те, няма ме...
Идват си – прашно самотни
старите булеварди до входа ми...
с калдъръмена нежност
и вярност Авраамова
събират нозе под прозореца.
Но тебе те няма! Под празния свод
кънти тишината от моето чакане.
Ни вятър минава, ни пада звезда.
Защо и небето не ми е побратим?
Току се прибира нахално сама
добрата милейди, пророчица Истина:
в очите ме гледа и право в целта
забожда три срички: ня-ма-те!
По артериите - самата вечност
крачи с ушанка и изгасена цигара,
часовете подтичват след нея -
боси и вярващи. Един методичен пулс
отброява наляво-наляво-наляво...
Губя лицето си и измайсторявам
някаква маска. Ужасна е, но ми отива.
Изтривам се от очакване.
Между тебе и безумното чувство
не остана измама... Нищо. Няма те.
... вратата на прага пошушва
името ти. Резето натиска спусъка...
Без свидетели. Без жертви. Няма ме.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златина Георгиева Всички права запазени
