Няма те, няма ме...
Няма те, няма ме...
Идват си – прашно самотни
старите булеварди до входа ми...
с калдъръмена нежност
и вярност Авраамова
събират нозе под прозореца.
Но тебе те няма! Под празния свод
кънти тишината от моето чакане.
Ни вятър минава, ни пада звезда.
Защо и небето не ми е побратим?
Току се прибира нахално сама
добрата милейди, пророчица Истина:
в очите ме гледа и право в целта
забожда три срички: ня-ма-те!
По артериите - самата вечност
крачи с ушанка и изгасена цигара,
часовете подтичват след нея -
боси и вярващи. Един методичен пулс
отброява наляво-наляво-наляво...
Губя лицето си и измайсторявам
някаква маска. Ужасна е, но ми отива.
Изтривам се от очакване.
Между тебе и безумното чувство
не остана измама... Нищо. Няма те.
... вратата на прага пошушва
името ти. Резето натиска спусъка...
Без свидетели. Без жертви. Няма ме.
© Златина Георгиева All rights reserved.
