Нямам нужда от господар
Пораснах, колкото сто прашинки прах.
Когато слънцето тихо покълваше.
В началото имах човешкия страх
да останеш сам със себе си и дълго
говорих, но от това спрях да чувам.
Любовта ли е изгубената земя?
Намеря ли я, ще стане ли чудо?
Надеждата се съгласи и зажумя.
Да – и в грешните стъпки търсих, но Бог
ми е свидетел, че вървях само натам.
В градината на Ева влязох боса.
Като прислужницата на изгубен храм.
Намерих най-малката моя слабост.
Ти ли я превръщаш в добро?! Благодаря!
Замръкналите в сърцето благости
са повече, отколкото мога да даря…
… Слънцето пие дъжд на едри кaпки.
Събирам най-жадните му лъчи за цяр.
За любовта, носеща радост и скръб.
Тя е в мен и нямам нужда от господар!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
Дани, предизвикателството беше интересно - благодаря и на теб, защото темата предизвика в мен полезни размисли!
