2.12.2015 г., 20:01 ч.

Обелиск 

  Поезия
804 1 2

 

Ти чувстваш, че съм жив, нали? Усещаш ме.

Не плът, а концентриран вълчи глад.

Не мускул, а безсрамен ключ към тебе.

Най-истинският смисъл да съм млад.

 

Виж, бих могъл и иначе – лежерно.

Да пия чай във тънък порцелан,

да си говоря вяло с теб за времето,

излегнат върху холния диван.

 

Но то ще е преструвка, че не виждам

ни мократа ти прелестна коса,

ни този обелиск, със който искам

сега да те пронижа начаса.

 

Защото дързостта да те обичам

изцяло и тотално ме превзе.

А слънцето е слязло в слабините ми

и страшно много иска да изгрее!

 

© Валентин Евстатиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Така е - разбушува ли се кръвта, тътенът е оглушителен и всички условности отпадат!
    Поздрав, Вальо!
  • Ах, този обелиск!
    "А слънцето е слязло в слабините ми
    и страшно много иска да изгрее!"
    Пусне го да изгрява, Вальо! Не се стискай!
    Харесах и оценявам!Поздрави от мен!
Предложения
: ??:??