Обелиск
Ти чувстваш, че съм жив, нали? Усещаш ме.
Не плът, а концентриран вълчи глад.
Не мускул, а безсрамен ключ към тебе.
Най-истинският смисъл да съм млад.
Виж, бих могъл и иначе – лежерно.
Да пия чай във тънък порцелан,
да си говоря вяло с теб за времето,
излегнат върху холния диван.
Но то ще е преструвка, че не виждам
ни мократа ти прелестна коса,
ни този обелиск, със който искам
сега да те пронижа начаса.
Защото дързостта да те обичам
изцяло и тотално ме превзе.
А слънцето е слязло в слабините ми
и страшно много иска да изгрее!
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
