Обич
Ах, как времето, някъде едно лято отнесе...
Всяка вечер тогава бродирах луната
и измивах очите на небето от есен,
а пък само за мен ти въртеше Земята.
Без умора красиво рисувах от рано
сто пътеки. И слънце посипвах на прага.
А ти носеше дъжд ураганен през рамо,
после дружно ковяхте от дъгата ограда.
Късно вечер намирах букетче звездици,
много прясно откъснати - още да парят.
И разливах се нежно, нейде в твойте зеници...
И оставах море. И вълни, дето галят.
А в косите си връзвах от летния вятър,
че на теб ти харесваше как с тях си играе.
Режисирах в прекрасните нощи театър
за сънят ти - красив да е. Без да го знаеш.
Беше... Времето някъде бързо замина.
И сега, виж, Земята търкалят я други.
Нищо. Пак избродирах луна, но половина,
за да бъде чадър, който пази от бури.
Не ми късай звезди - нека има за всеки.
Не ми трябва ни вятър, ни ограда красива,
даже къща и праг със стотици пътеки...
Имам теб. И ми стига да бъда щастлива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деа Всички права запазени
