Облаците не се движат,

когато ги гледаш от влака.

До мен седи старица с две торби,

в които е събрала своя свят.

Тя не смее да заспи –

имало крадци във влака...

А моят свят е скрит зад цвета на очите ми,

безопасно ли е там -

                               не знам...

Жената отпред четеше вестници,

сега говори с господина, пътуващ сам...

С мен никой не говори.

Няма и какво да им кажа.

Не зная дори къде и защо отивам.

Имам доживотен абонамент за тъга,

всеки месец – като по график,

тя, вместо вестник, виси в моята поща...

И вече не я гоня, не я пъдя. Навик.

Облаците не се движат.

Омръзнало им е да бягат

и никога да не се завръщат...

Влаковете имат навика да заминават.

Аз съм облак.

Облак във влак...

Душата може да се прероди,

ако си я прибрал прилежно в торба,

за да я пренесеш другаде.

Иначе мухлясва. Започва да смърди.

Моята отдавна не прилича на нещо,

което си заслужава да обичаш.

Като черния облак е, носещ дъжд...

Не се застоявам дълго на едно място,

скапвам всичко около мен, 

Валя, разкалвам...

                               И бягам.

Бягам от абонамента си

за поредния пакет нещастие.

Облаците заминават

и не се връщат

за по-бързо с влак.