Сякаш затвориха ме в манастир.

Обрекоха ме на болка, тишина и на страдание.

По цели дни и нощи съм сама

със своите мисли, чувства и фалшиво покаяние.

Не мога да се боря вече,

усещам болката в тази стая,

но ти си знам, далеч си вече

и дори пред теб не мога веч' да се покая.

Сама между тези четири стени,

сама останала и наранена.

Без глас, без плач, без воля.

Сама - печална и сломена.

Как да продължа напред?

Как да бъда силна, смела?

Как, останала сама, от болката

безпътен изход да намеря?

Сякаш в черен манастир

минават моите дълги, тъжни дни.

Без теб не виждам път напред,

сама далеч не стига се, уви!