Обречени докрай на незабрава...
Усещам, че по мене боледуваш.
За сила молиш – да останеш цял.
А нощем от звездите ме ревнуваш...
От себе си дори. Във теб пожар
бушува и ума изпепелява.
А знаеш, че и двамата горим,
обречени докрай на незабрава...
Обречени до смърт да се раним.
И болен ме поглъщаш. До частица.
До капка ме изпиваш наведнъж.
Превръщаш ме среднощ във силна птица,
а с утрото в очите ти е дъжд.
Мълчание твориш. Така, по мъжки.
За да плениш дори една сълза.
Една целувка... Полъх. Тихи стъпки
и огненият дъх на любовта
със мойте устни пак да те опари.
Да те разкъса и да претвори
във цвете всяка твоя стара рана...
Но тръгна ли си, пак ще те боли,
защото си избрал да ме обичаш.
А аз избрах със тебе да горя.
Мълчание твориш. Но във очите
по мъжки се спотайва любовта...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ева Корназова Всички права запазени
