Обречени докрай на незабрава...
Усещам, че по мене боледуваш.
За сила молиш – да останеш цял.
А нощем от звездите ме ревнуваш...
От себе си дори. Във теб пожар
бушува и ума изпепелява.
А знаеш, че и двамата горим,
обречени докрай на незабрава...
Обречени до смърт да се раним.
И болен ме поглъщаш. До частица.
До капка ме изпиваш наведнъж.
Превръщаш ме среднощ във силна птица,
а с утрото в очите ти е дъжд.
Мълчание твориш. Така, по мъжки.
За да плениш дори една сълза.
Една целувка... Полъх. Тихи стъпки
и огненият дъх на любовта
със мойте устни пак да те опари.
Да те разкъса и да претвори
във цвете всяка твоя стара рана...
Но тръгна ли си, пак ще те боли,
защото си избрал да ме обичаш.
А аз избрах със тебе да горя.
Мълчание твориш. Но във очите
по мъжки се спотайва любовта...
© Ева Корназова All rights reserved.
