Редът е скрит сред хаоса от планети.

И всички рими са разместени, безцветни.

И всички ние сме поети от запаса –

а думите ни страдат от скорбут.

Със кислородна маска на уста

аз бродя сред останките

на столичните безпотомствени площади;

и каня всички безпризорни сгради

със мен и лятото, което е на път:

да се плацикаме в миманса на събитията,

да разиграваме спектакли под дъжда,

да призоваваме към щедрост и към солидарност,

докато щъркелите отлетят.

Да остареем като младостта си,

която е отлюспено парче бетон,

да се пречистваме в страха и във съня си,

където разпилян е всеки стон.

А когато пяната превърне се във смог отровен

и границата се размие между злоба и екстаз,

ще се погледнем ли поне за миг –

разбиращи се с поглед, без говорене,

или ще си нахлузим този път противогаз?