Ксиана (Яница Ботева)
78 695
6.10.2007 г., 12:42 ч.

Обучени сме да умираме 

  Поезия
998 0 28
Животът игра е жестока,
игра на богати и бедни.
във времето търсим посока
очакваме своята смърт, бледни,
тормозят ни мисли коварни,
ъглите таят страхове,
това ли е нашата карма,

един подир друг да измрем?

сълзите се стичат, солени,
лицата са тъжни, безлични,
от мъка душите залени,
жадуват за дни по-прилични.
нима за това сме родени?
артисти да бъдем навеки

мечтите за нас да са сцени,
огрени,лъжливи пътеки.
зората е още незрима,
анархия грозна цари,
йощ в нашта държава е зима
коварна, без хляб, без пари...
ах?!?... кой на това се присмива,

кой смята това за лъжи?
о да, депутати страхливи -
я виж ги как трупат пари.
така е, щом всеки желае
от чуждото, нещо да вземе

нечестно е, да, но така е -
едва ли ще има промени...

възможно е, още от утре
с живота да тръгнем във крак...
едно знам аз: всички сме вътре,
копаещи гроб в плътен мрак.
и кой до това ни докара?!?

мислете, мислете ,тъй лесно е -
омразата, нашта поквара,
жестоката жажда да блеснем.
едва ли с нашето безочие

донякъде ние ще стигнем,
а може даже със пороците

на щастието прът да вдигнем.
акула е живота, хищна,
разтворил е уста да глътне
един след друг: природа пищна,
деца и възрастни, животни.
използваме благата сляпо,

така за всички е добре.
от гдето може всеки лапа,
лъжите нямат брегове.
кога най после ще престанем?
от себе си ще се засрамим ли?
в живота ни смърт е настанала,
а ние, май че не съзнаваме.

лицата мъката издават,
едва-едва напред вървим,
сърцата грехове създават -
над тях съдбата зорко бди.
опасно е да се играе

на таз рискована игр а-
от теб открадват, ти ругаеш

пък после, ти крадеш от тях.
опитай се добър да станеш,

вред пръскай обич, топлина,
а щом, да мразиш, ти престанеш,
живота ще дари крила
на теб и всички като тебе.
отсявай само чистота

едва ли някой ще приеме

до себе си човек-оса.
ад е живота, който ние

нещастни, гинещи, живеем.
епохата с нас ще загние,

от ден на ден ще избледнеем
това е вече неизбежно
сърца градят, а ний рушим,
тъжим до болка, а копнежите, в
ъглите прашни ги държим.
път дълъг трябва да изминем
в живота има стъпала:
ако случайно ги преминем
широка, тучна равнина,

пред нас обятия ще разтвори,
разумно всички ще живеем
ефирни мамещи простори...
дъга красива ще изгрее...

но за сега е невъзможно
етаж по- горен да достигнем.
големи сме, а сме нищожни...
обучени сме да умираме.


26.05.1994 г.

© Яница Ботева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??