Очи, защо ме предавате?
Защо сте тъй непреклонни, защо проронвате сълза?
Защо на чужди се вие отдавате?
Защо мечтаете за любовта?

Ах, клети... Нима не знаете че пак ще се удавите в тези тъжни мечти?
Мили мои, нима не помните колко много ви боля?
Нима не си спомняте, че живота в тях се разби?
Не се ли сещате за горчивата сълза?

Защо показахте вие моите чувства, защо ме издадохте?
Защо душата всеки път оголвате?
Нима вие, моите, ме точно предадохте,
нима мене ме прогонвахте?

Защо му показахте, мили, мен, защо ме показахте?
Защо му дадохте да погледне в арката небесна?
Защо така жестоко вас и мен наказахте?
Не видяхте ли как другият поглед ме пресрещна?

Вие ме издадохте, аз не можех повече да се крия.
Изправих глава и ви показах.
Като куршум болката през мен премина.
Просто го предсказах.

Вие му се показахте и ме предадохте на неговите пленници-очи.
Той ви видя и от нас се възползва,
създаде вашите сълзи.
Сестра ви... Душичката показахте и нея я използва.

Защо не се скрихте, не скрихте и мен от него?
Защо не ме защитихте?
Казахте му всичко по много.
Защо не ме спасихте.

Когато ви видя той ахна, защото видя, че съм далеч не толкова силна.
Видя колко съм нежна, колко ме боли, колко страдам.
Видя, че неговите очи са безчувствени и аз пред него ще съм безсилна.
Накара ме в погледа му да пропадам.

Очи, на него му простих, но не и на вас.
Не ви простих, че на него вий ме връчихте и няма и да мога.
Показахте ми, че в неговите има власт.
Показахте ми, колко ще ми е трудно с него да се боря.