Очите ти
И днес очите ти приличат на прозорци
към най-зеленото небе, в които косо
един разплакан месец, гол и безпризорен,
почуква есенно в стъклата им... с въпроси.
Не го допускаш в погледа си изумруден.
Да повалѝ навън и... сам ще си отиде –
неканен, с кални стъпки, себе си прокудил,
мъглите къса сам във вятърни кориди.
В ресниците прозират резедави кълнове
и благославят думите с неимоверност –
неустоимо е, когато сутрин мълком
прошепват с обич колко всъщност съм потребна.
Ноември се дотътря с дъх на дълга зима,
а твоето смарагдово небе рисува в полет
две бели лястовици в бяла уязвимост.
Ще пренощуват тук... До следващата пролет!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мая Нарлиева Всички права запазени
