И днес очите ти приличат на прозорци
към най-зеленото небе, в които косо
един разплакан месец, гол и безпризорен,
почуква есенно в стъклата им... с въпроси.
Не го допускаш в погледа си изумруден.
Да повалѝ навън и... сам ще си отиде –
неканен, с кални стъпки, себе си прокудил,
мъглите къса сам във вятърни кориди.
В ресниците прозират резедави кълнове
и благославят думите с неимоверност –
неустоимо е, когато сутрин мълком
прошепват с обич колко всъщност съм потребна. ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up