Тези очи, тези нежни, далечни очи, 

вгледани в мене уж нехайно и нямо, 

излъчващи бури, дъждове и лъчи, 

обещаващи нещо голямо…

Как потъвам във тях, как се давя и търся 

изплискан от душата ми смях, 

като някаква обич ненадейна и първа, 

като някой невинен, несторен, бял грях.

Как те искам, как копнея, пътувам 

в тези нежни, далечни очи…

как във тях пак се гмурвам и плувам 

и се вдигат на грамади вълни…

И разпенват се, блъскат, влекат ме, 

и съм цяла седефена и от фосфор на длъж, 

и съм цялата хвърлена в пъкъла 

на Дявол жесток, всемогъщ. 

Тези твои очи, спрени в мене нехайно,

излъчващи бури, дъждове и лъчи 

този мой път, орисия, случайност 

между ада и рая, между наште очи…