В дълбока зима нежни ветрове напяват с ледена жестокост,
разкриват потъмняла гледка в процепи от липсващи листа,
напомнят на изгубения в безпощаден мраз за смърт оброка,
за избледняващата клетва, носеща със себе си тъма.
Изчезващият спомен ярко грее във ядрото на мъглата,
съдържащ в себе си картини от безбрежни и неясни времена,
крещящ с безплътен писък във пределите на самотата,
зове изчезналата и непоявилата се още дивна красота.
Обърнати, подбелени очи навътре гледат без зеници,
откриващи в несъществуващите хоризонти гъст, бълбукащ мрак,
подплашени, изгасят някога бушувалия огън до искрица,
несигурни, убежище при гарван търсят с тих и глъхнещ грак.
Нашепващ глас разказва за припадащи, угасващи светулки,
преследвали по-възрастния си роднина - незаситен плам,
на зимата нахвърлил се, слепец, заключил ги във ледени висулки,
размътил въздуха, сърцето си положил в зеещ храм.
Олтар от пепел в планина от крехки кости душа крие,
разкъсана, изкормена, заключена и пазена от звяр,
измъчвана от огледало, заповядвала на крайници протрити,
умираща, в смъртта си се превърнала във цяр.
Лудееща въздишка с глас от лед приспива слънце,
прерязваща врата му и опияняваща се с топла кръв,
от златна пита утолила жажда със едничко зрънце,
изкормила го и прешила ярето в самотен лъв.
Вълкът, откъснал лапата си, се надигнал с бяг,
очите му превърнали се в ярки, алени звезди,
обърнал се назад, съзрял следи от смъртоносен враг,
пробол сърцето си и го принудил силно да кърви.
На лунна светлина крещи агонизиращ бухал,
извадил човката си и раздрал страните си,
в лицето му без жал свирепо вятърът задухал,
криле във клоните оставил, за да се освободи.
Зора обагрила в червено взор претеглен,
запалила тъма по цялата пустееща земя,
напразно търсеща раздиращ дъх оттеглен,
недокосваемо убежище създала във света.
© Людмил Стоянов Всички права запазени