Огледален лабиринт

В дълбока зима нежни ветрове напяват с ледена жестокост,

разкриват потъмняла гледка в процепи от липсващи листа,

напомнят на изгубения в безпощаден мраз за смърт оброка,

за избледняващата клетва, носеща със себе си тъма.

Изчезващият спомен ярко грее във ядрото на мъглата,

съдържащ в себе си картини от безбрежни и неясни времена,

крещящ с безплътен писък във пределите на самотата,

зове изчезналата и непоявилата се още дивна красота.

Обърнати, подбелени очи навътре гледат без зеници,

откриващи в несъществуващите хоризонти гъст, бълбукащ мрак,

подплашени, изгасят някога бушувалия огън до искрица,

несигурни, убежище при гарван търсят с тих и глъхнещ грак.

Нашепващ глас разказва за припадащи, угасващи светулки,

преследвали по-възрастния си роднина - незаситен плам,

на зимата нахвърлил се, слепец, заключил ги във ледени висулки,

размътил въздуха, сърцето си положил в зеещ храм.

Олтар от пепел в планина от крехки кости душа крие,

разкъсана, изкормена, заключена и пазена от звяр,

измъчвана от огледало, заповядвала на крайници протрити,

умираща, в смъртта си се превърнала във цяр.

Лудееща въздишка с глас от лед приспива слънце,

прерязваща врата му и опияняваща се с топла кръв,

от златна пита утолила жажда със едничко зрънце,

изкормила го и прешила ярето в самотен лъв.

Вълкът, откъснал лапата си, се надигнал с бяг,

очите му превърнали се в ярки, алени звезди,

обърнал се назад, съзрял следи от смъртоносен враг,

пробол сърцето си и го принудил силно да кърви.

На лунна светлина крещи агонизиращ бухал,

извадил човката си и раздрал страните си,

в лицето му без жал свирепо вятърът задухал,

криле във клоните оставил, за да се освободи.

Зора обагрила в червено взор претеглен,

запалила тъма по цялата пустееща земя,

напразно търсеща раздиращ дъх оттеглен,

недокосваемо убежище създала във света.