Октомври
Оловно е, сивее, миришещо на дим,
небето на Октомври- чудак непредвидим.
Отронва се протяжно, далечен тътнещ зов,
в пръстта, пропита с влага- последният покров.
По устните се стича дъждът като обет,
а шепите треперят, положили букет
на гроба на мечтите, погубени в лъжа,
въздъхвам и замлъквам. Застинала, тъжа.
В тъмата пламва огън, ръждивата печал
забива се в сърцето, подобно на кинжал,
а сенките танцуват по каменния свод,
на криптата, в която узрява черен плод.
Зачената сред Мрака, родена в утринта
с душата на искрица, сломена от вина,
аз тихо се превръщам в проклятие и прах,
но вече няма болка, страдание и страх
В одежди от коприна, тъкана от мъгла
загърната във здрача, с венеца от зора
горчиво се усмихвам, макар да ми тежи,
че там сред тъмнината, сърцето ми лежи.
Не искам да съм светла, когато океан
ненавист и коварство удавя моя блян.
Избирам да съм тъмна- индиго и катран,
в очите да изригва губителен вулкан.
Октомври ме изслуша, прегърна и дори
съчувствие безценно без корист ми дари.
Предложи ми сърдечно и аз се съгласих,
душата ми за трепет от тлен да възкреси.
И тъй като не бива подобен жест красив,
в забрава да потъне, възпях го с този стих.
Октомври е чаровник, макар и срамежлив
унило-замечтан е, но пъстър, ласкав, жив...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Митева Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ