Октомври

Оловно е, сивее, миришещо на дим,

небето на Октомври- чудак непредвидим.

Отронва се протяжно, далечен тътнещ зов,

в пръстта, пропита с влага- последният покров.

По устните се стича дъждът като обет,

а шепите треперят, положили букет

на гроба на мечтите, погубени в лъжа,

въздъхвам и замлъквам. Застинала, тъжа.

В тъмата пламва огън, ръждивата печал

забива се в сърцето, подобно на кинжал,

а сенките танцуват по каменния свод,

на криптата, в която узрява черен плод.

Зачената сред Мрака, родена в утринта

с душата на искрица, сломена от вина,

аз тихо се превръщам в проклятие и прах,

но вече няма болка, страдание и страх

В одежди от коприна, тъкана от мъгла

загърната във здрача, с венеца от зора

горчиво се усмихвам, макар да ми тежи,

че там сред тъмнината, сърцето ми лежи.

Не искам да съм светла, когато океан

ненавист и коварство удавя моя блян.

Избирам да съм тъмна- индиго и катран,

в очите да изригва губителен вулкан.

Октомври ме изслуша, прегърна и дори

съчувствие безценно без корист ми дари.

Предложи ми сърдечно и аз се съгласих,

душата ми за трепет от тлен да възкреси.

И тъй като не бива подобен жест красив,

в забрава да потъне, възпях го с този стих.

Октомври е чаровник, макар и срамежлив

унило-замечтан е, но пъстър, ласкав, жив...