Била съм безумно, безкрайно различна,
дори на моменти била съм обичана,
била съм и нужна, извисено успяла,
но никога сякаш не бях била цяла.
И бродех, претърсвах неуморно всемира,
сърцето си давах, за да намирам
онези ръце, очи, усмивка, глас,
за които да кажа, че живея и аз.
Днес знам, носила съм го винаги в мене,
за мене орисано, чакащо своето време,
което дава на слънцето най-ярките лъчи,
когато дяволито усмихне ониксови очи.
И свършиха тези, тревожните нощи,
изпълват ги мисли колко много чака ни още,
и как светове ще превземаме двама.
Поникват криле, когато чуеш „мамо”.

28.04.2012г.
гр. Сопот

на моя син Симон Мартин