Опитомена
---
Заключи ме — подхвърли ми със смях
през клетката оскъдна милостиня.
Единствено в очите ти следях
небето и безкрайното му синьо.
Висях на зъб под ниския таван.
По ъглите си търсех свободата,
но толкова притисках тяло там,
че пръчките се врязваха в ребрата ми.
С протяжен вой измервах оня път —
от ключа, дремещ в джоба ти — до мене.
Но слаба бях, затихваше ревът,
до тебе стигна само тихо стенене.
Затъпквах с лапи всеки спомен-знак
прострян в диагонала на квадрата,
но в другия намирах пак, и пак
невидимите знаци на съдбата.
Опитвах се — по козина и гняв
проклетите решетки да извия,
да мога най-отровния ошаф
с непипнатия кокал да изпия.
И днес дори да ме замериш с ключ,
дори да ми изриташ свободата —
забравила за зверската си жлъч,
аз кротко ще те близна по ръката...
----
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Станислава Всички права запазени
