Опитомяване на река
Когато тишината е без цвят,
без форма и без мисъл за утеха,
сърцето ми е дремещ вулкан
под писъка на лятната ми дреха.
Избухне ли - по парещи следи
ще тръгнат имена, лица и думи.
И всеки стих дълбоко ще боли,
но ще олеква нещо помежду ни.
Страхът, след крахът на илюзиите,
безкрайното въртене из тревогата,
внезапните проблясъци безумие,
в които да надмогвам с вяра болката.
Докато гордостта ми се сломи
или докато изумено видя
последната сълза да се стопи
в пресъхналите длани на пустиня.
Живяла съм без малки чудеса,
но крехкото ми чувство на ранимост
опази същината ми - река,
стаила дъх пред жаждата на скитник.
И вятър през тръстиките чевръсто
премина с глас, подирил тиха нежност,
тъгата ми изтече между пръстите
и стана обло камъче крайречно.
Зачената от сянката на дъжд,
душата ми изля се като стих.
Ще бъдеш ли единственият мъж,
пороищата в мен опитомил?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бистра Малинова Всички права запазени
в това е красотата й!
