Оптимистична елегия
Вдигни лице.
Погледни през прозореца.
Ръждата разяжда палитрата на есента.
Ясно се виждат гугутките в голите клони.
Как отминаха сезоните -
пролет, лято и есен - ти защо не видя?
За какво пропиля
на дванадесет месеца дните?
Нито нова любов, нито нова мечта те люля.
Гледаш бавно назад -
в дължината на цяла година
няма никакъв лъч -
да напомни, че си я живял.
Умори си ръцете
в ненужна, безсмислена работа.
Изхаби си очите
в бездънни колони числа.
И не сам се изгърбваш -
от непрестанно привеждане,
но се изгърбва, без гордост, и твойта душа.
Днес е първо число -
ти някаква сметка си правиш.
Не излиза, нали?
Малко живях, но безгрешно разбрах:
колкото по-дълго гониш цените -
толкова пò изоставаш от тях!
Остави.
По-добре разкажи за семейството.
Който няма семейство, няма близък човек.
Две дечица ли имаш,
и те мъчи: какво им оставям?
Или едното уби - ненаправено -
защото е трудно със две?
А крадците си гонят колите към вилите.
По жените им - колкото пръсти, толкова пръстени.
И са загладени - като профсъюзни деятели.
Но не всеки има възможност да бъде крадец!
Ти какво се отчая?
Не слушаш ли вестници,
като радио не четеш?
За петилетката
с пет процента ще ти порасне заплатата,
а цените - само с двайсет и пет!
Гледай храбро света -
и пред нищо недей се смущава.
Има бойко тълкуване
даже най-непригледният факт:
песимистите смятат,
че всяка жена е невярна,
но оптимистите вярват, че е така!
Не е уютен никак този свят
и трябва да сме крайно предпазливи.
вървим между ръждиви железа,
край твърди ръбове, по остри думи.
А меки са човешките тела,
душите ни са толкова раними!
Наистина, човекът е играчка.
Далеч, но неизбежен е денят,
във който, по закона на живота,
смъртта ще ни прониже със стрела
или като със валяк ще ни смачка.
Но ти от мене пример си вземи
и нека грубостта не те ранява!
Ценя човека, който съумява
на мястото им да поставя злите,
а радост да доставя на добрите,
и сам такъв да бъда се стремя.
Какво, че някое сърце ще спре?
Какво, че някой щял бил да умре?
Всевластният живот не ще замре,
не ще заглъхне страстният му зов.
Виж София - прелива от любов!
Самата Витоша, като момиче,
в краката си е смъкнала мъглите,
предизвикателно разкрива гола плът,
и Слънцето, с задъхани лъчи,
целува жадно твърдата ѝ гръд!
И нови поколения растат!
Работят, и обичат, и творят.
И към целта, която са избрали,
от мястото, където ний сме спряли,
те своя светъл път ще продължат!
1986.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Чортов Всички права запазени
