Животът почва странно, в миг,

с първа глътка въздух, с детски вик

и също тъй и свършва - странно,

с последна глътка и отново бездиханно,

в небитието, в нищото, във непознатото,

душата по- ценна е от златото,

и с нея заедно духът,

не бива и не могат да умрат.

Но неизбежно тялото умира,

храним го, обличаме го във коприна

и чудно, пак умира, чезне като дим,

в смъртта застива сякаш с маската на мим,

и всичко към небето литва,

отчето чете молитва,

край ковчег, мъртвец и живи хора,

във гласа му има толкова умора,

обидно е, понеже е формално,

смъртта на непознатите е нещо най- нормално.

С близките ни не е тъй, уви,

опечаленият сериозно до ковчега бди,

и бдял би цяла вечност осторожно,

ако беше туй въобще възможно.

Надеждата остава си кристално ясна,

за нея всяка книга ще е тясна.

Надеждата за вечния живот,

където няма болка, сълзи и хомот.

Хомотът на греха, оплел жестоко
сърцата ни, телата, умовете,
хомотът на страха, сковал дълбоко
душите ни назад във вековете.
Страхът от тази неизбежна смърт,
коварно дебнеща ни в тъмнината,
която е закон неумолим и твърд,
ковчегът дървен във земята.
Чували сме също за Иисуса,
за оня странен дърводелец,
дето не изпитвал грам погнуса
от крадец и прелюбодеец.
Чували сме, че умрял,
убит жестоко прикован
и... отново оживял,
видяли го насам-натам.
Преборил тази смърт проклета,
умрял, убивайки и нея,
така оставил ни завета,
превърнал се във епопея.
И който вярва в него, казват,
и изостави всеки грях,
за него ангели се радват
и чакат го да пее с тях.
Дали е тъй, не знам все още,
но дядо беше убеден във това,
понякога се будя нощем
и спомням си го как умря.
Полегна вечерта в кревата,
зачете някакъв псалтир,
благодари на Бога в небесата
и кротко си заспа във мир.