diesto (Данаил Антонов)
1039 617
3.08.2023 г., 9:15 ч.

Оптимистично 

  Поезия » Философска
257 1 7

 

На мен ми стана лесно за живеене

откакто се опомних, като смъртен.

Врагове да ме нападат и не смеят.

Приятели "учтиво" ми се сърдят. 

Защото спрях да им говоря за мечтите

и пухкавите облаци с надежда, 

за птиците, Луната и звездите

и сънищата мокри с блян за нежност.

Но вие, мили мои извинявайте,

обаче на небето му е жега... 

Илюзиите в миг се изпаряват

и лъсва ви навиреното его.

А има ли любов? Ще ме попитате.

От пустото не влизам вече в празно.

Разбирам, че е трудно без лъжѝте

и истината, общо взето дразни... 

Земята много бавно ни поглъща,

изтъркали по нея сто подметки, 

ний спряхме във живота да прегръщаме, 

но после няма кой, освен букета... 

И пътя ще се свърши. (Много ясно.) 

Дали обичахме достатъчно? 

Дали сърцето повече е вдясно? 

Душите пият ли противозачатъчни? 

Досущ, като при хитрата лисица

следите ни са сякаш лабиринт. 

Умеем да се храним със лъжица,

а с ножа във гърба ще нараним. 

Но аз съм много лесен за живеене. 

Преполових единия си век. 

За белия чаршаф щом дойде време 

ще легна с оптимизма, че съм бил човек... 

 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

01.08.2023

 

 

 

 

 

© Данаил Антонов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??