Оптимистично
На мен ми стана лесно за живеене
откакто се опомних, като смъртен.
Врагове да ме нападат и не смеят.
Приятели "учтиво" ми се сърдят.
Защото спрях да им говоря за мечтите
и пухкавите облаци с надежда,
за птиците, Луната и звездите
и сънищата мокри с блян за нежност.
Но вие, мили мои извинявайте,
обаче на небето му е жега...
Илюзиите в миг се изпаряват
и лъсва ви навиреното его.
А има ли любов? Ще ме попитате.
От пустото не влизам вече в празно.
Разбирам, че е трудно без лъжѝте
и истината, общо взето дразни...
Земята много бавно ни поглъща,
изтъркали по нея сто подметки,
ний спряхме във живота да прегръщаме,
но после няма кой, освен букета...
И пътя ще се свърши. (Много ясно.)
Дали обичахме достатъчно?
Дали сърцето повече е вдясно?
Душите пият ли противозачатъчни?
Досущ, като при хитрата лисица
следите ни са сякаш лабиринт.
Умеем да се храним със лъжица,
а с ножа във гърба ще нараним.
Но аз съм много лесен за живеене.
Преполових единия си век.
За белия чаршаф щом дойде време
ще легна с оптимизма, че съм бил човек...
©тихопат.
Данаил Антонов
01.08.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
