Орехът от детството
Още помня старият ни орех,
помня как по него се катерехме.
Също помня и наивните целувки
за любов настръхналите кожи.
Помня също и реката,
помня ги и тръните в петите.
Две слънца огряваха планетата
отразявайки се във усмивките.
Помни ореха и сълзите ми,
утеха беше ми, когато бях пораснал,
попил ги е във корените си, от бурени обрасли.
Помни, но го няма вече,
лоши хора го отрязаха.
Само пън стърчи като надробен камък.
Прегърнах го
и отново си поплаках.
/Манчев/
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Манчев Всички права запазени
