Ори, орачо!
Ори, орачо!
Изори пустеещи поля
(те са толкоз много).
За тях, аз помня,
дядо кървави сълзи проля!
Умря без да си ги върне,
тютюн и грозде пак да зърне.
В тез земи мойта баба, със сърп и песни на уста
кърми и в люлката люля многобройна челяд.
Сега я няма ни люлката, ни песента!
Получих ги след толкова години,
богата съм на думи и хартия. Дните ми
минават в клетви неми и в немотия.
Ех, пуста орисия!
Не вижда се от нийде слънце.
Няма и месия!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Василка Ябанджиева Всички права запазени
