Живях само осем месеца.
Все едно се събудих от кратък сън.
Бях в същия автобус, на същата седалка.
Времето бе мрачно, улиците мокри, хората безцветни.
Както тогава.
Бях със същото избледняло палто и изтъркани обувки.
В главата ми беше същата песен.
Същото момиче ме чакаше, а аз нея не. 
Лицето ти беше отново в очите ми.
Нищо друго не виждах.
Липсваше ми също толкова, както онази есен.
Всичко за мен бе мъгливо, сиво, лениво.
Нямах сила да повдигна глава. 
Тялото ми се поклащаше в ритъма на колелетата.
Нямаше милост за моята душа.
Провалих всичко, а ти ме разочарова.
Липсваш ми любов. Разделихме се.
Ти се върна в старата си смъртна рутина.
Избяга от облаците. Как да избягам и аз сега?

Поемам дълбоко въздух.. Отново не помръдвам. 

Искам да сънувам, но

уви буден съм. Питам се до кога.