От гроба този глас отново ме зове,

на криле го носят студени ветрове.

Той няма да се върне - вече е умрял,

макар, изглежда, още да не е разбрал.

За него вече плаках, плача и сега,

но сълзи от ужас са тези във нощта.

От пръстта дошли сме, в пръст ще се превърнем,

но от пръстта не можем да се върнем.

Изпълнен е със укор този страшен глас,

че останах тук, а не легнах в гроб и аз!

Така обичах го, докато беше жив!

Да, обичах го и с него бях щастлив!

Отново да сме заедно си мечтая,

но не какъвто беше станал в края -

разлагащ се, миришещ и покрит с петна…

Как бързо и подло предаде го плътта!

Гласът заглъхна, утихна тъмнината,

но защо ли плашеща е тишината?

Защо ли мъртвият така се укроти?

Дали най-накрая решил е да заспи?

Или пък нейде земята изкопана

разкрива ковчег, във който мъртъв няма?

Дали сега към мен затътрил е крака?

Какво се крие зад прозореца в нощта?